Поеми

ТГОВОРНОСТ

Сега е утро и е много тихо,
едва в началото на есента.
Листо ще падне или кос подвикне
и ще догони мисълта,
поканила от миналото спомен,
и спряла в настоящето, сега…
А бъдещето, стълб ли е позорен,
или е славна свобода?
Това, което ни държи и пази
и ни помага да сме още живи,
не бива никак да погазим,
не може да пестиме сили,
не трябва да загръщаме в забрава,
а да я приютим на завет…!
Поне един човек да ми повярва!
Говоря тук за родовата памет.

Но ето там, зад океана,
големите секвои непознати,
стоят от хиляди години,
стоят и помнят времената.
Останали са само няколко,
а братята им са убити,
историята не обича слабите,
но колко знания са скрити?
За колко паднали секвои
сте чували от Вашта баба?
Защото смърчовете падат,
при ураган,
ала секвоята остава.
– Нима свирепите планински бури…?!
– За тях дърветата нехаели.
– А полските, досадни бурени?
– Гигантите дори не знаели.

Донесени преди години
във китната България,
проблемите са, че секвоите
цъфтят през февруари.
Тогава тук е по-студено   
и цветовете нежни страдат,
не могат да отгледат семе,
надеждите пропадат.
Но има място в гънките на Рила,
където слънце топлина посява
и зимните лъчи изпращат сила,
и семената могат да узряват…
Веднъж на няколко години.

От посадено там дърво,
на сто и петдесет години само,
един човек донесъл семе,
на ръст невзрачно,
а на цвят кафяво.
Засял го, тръгнало на време,
за две години стигнало до педя…
Дръвчето си помислило – Добре де!
На третата надничало в съседа.
Човекът го оставил на сина си,
а той го подарил на свой приятел,
но онзи скоро се обадил,
секвоята го плашела с вида си.
Заплашила, че още утре,
във превод означава след години,
подпорната стена ще бутне
и даже къщата ще срине.
Събрали се на съвещание
и точно след една минута:
– Да заминава при баща ми,
секвоята прочута!
За миг надеждите се сринали,
живота тръгнал на посоки…
– Кому е нужно мойто минало
и моето стебло високо?

След ден пристигнали с лопати
и корените му пресекли.
Дървото всичко ще препати,
но няма да повехне.
Дошла нощта, след нея утрото,
и чудна изненада…
Огледало се…
и река, и дъхава ливада.
Секвоята, безкрайно щастие,
изпитала тогава,
но нещо тежко, неподвластно
я карало да страда.
Тя искала да помни,
да помни и разказва,
но кой ще търси тези спомени
и кой ли ще им вярва?

- Та тя е луда, мили братко – подвикнала черешата.
Върбата се изхили кратко,
облегната до мрежата.
– Кое е туй невзрачно семе? – и ореха се подигравал.
– Ти знаеш ли какво е време
и аз какво съм преживявал?
Секвоята навела клони,
въздъхнала нещастна.
Дали и тя ще има спомени,
а и кому ще ги разказва?

Сега ме извинете, моля,
но малко ще се отклониме!
Историята си е моя,
слушателите – Вие.
Със тези редове ще Ви разкажа,
по-точно ще Ви запозная,
с един човек, със двама даже
и само ако пожелая,
ще Ви открия малка тайна
на разказа във края…
Сега елате и на пръсти,
да влезем в тази стая!

Мъжът е вече на години,
с умора от живота.
Но силна болка в него има,
страдание каквото,
не мога лесно да опиша
и трудно ще е да изкажа,
но само знам, че мъчно диша
и сигурен съм – то го смазва.
За този мъж да бъде честен,
да помни минало далечно,
това за него е надежда,
това за него ще е вечно.
Онези, старите дувари,
и онова далечно лято…
Току до него е жена му
и любовта й свята.
Във този век измамно хлъзгав,
когато всички много бързат,
и искат всичко да забравят,
и бъдещето да познят;
прозират рани трудно скрити,
човеците не са мнозина,
стоят от хиляди години,
а братята им са избити.

Тогава човека минал през ливадата, не обърнал внимание на вкусните плодове на ореха, нито на красивата снага на черешата, а още по-малко на върбата подпираща оградата му.
– Ти ще помниш! – казал той на секвоята. Ние ще ти разказваме, а ти ще помняш! Ще запомняш за да разказваш! Ще започна аз, ще продължи сина ми, после неговия син и така хиляда години. Нали разполагаш с толкова време?

И ето, идва края
на разказа ми скромен.
Сега да Ви призная
съм малко по-спокоен,
но за да бъда сигурен,
че хората ще кажат:
– Секвоята да помни и после да разказва!
И за да има спомени,
а не отделни мигове,
и родовата памет за да я има винаги………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………

Историята продължава и тайната е във словата:
До мъжкото сърце стои сърцето на жената.

 

октомври 2008 г.                                                                           Мирослав Енев   

 

ЪКА  ИЛИ  ТОЯГА

Вървеше край реката на старец във ръката,
една тояжка сива и възлеста и крива.
Каква обикновена рисунка за стената
от тези думи може да създаде ръката
на мойта дъщеря.
Поточето е в синьо, полето във зелено
постави даже круши, не жълти, а червени
във ниската трева.
За повече листа след малко ме попита,
самата тя не спря, но свършиха боите.
Успя със цветове декора да покаже,
останалото искам сега да ви разкажа.

Те минаха напряко през велчовата нива,
той стареца бродяга, а тя тояжка крива.
Насочиха се бързо надолу към реката,
където силен бързей завихрил бе водата,
на вир без дъно сякаш, до много стръмен склон,
а там насред котела съседа им Антон.
Сред пяна, клечки, шума, забравил всяко слово,
той стенеше за помощ, потъваше отново,
а после пак нагоре, и след това надолу…,
но силите му майче не бяха вече много.
Тогава скоро стареца, забравил за тоягата,
нали си спомняте, когото, нарекохме бродягата,
се втурна и ръката подаде на младежа,
представихте ли си, приятели, вира с водовъртежа?…
Но само миг от както старика се надвесил,
усети силна болка във десния си глезен.
Тоягата го перна и скара му се строго;
мъжът направо седна почти в несвяст от болка.
– Приятел, а! След сто години, забрави ме за миг.
Прости за удара,
но твоя дядо, ми заповяда и заръча,
да се помъча, да те опазя.
Нали ме знаеш, аз не мразя
съседа ни Антон,
но ти си неразумен, подай му не ръка,
а клон!
Опитай с мен, макар и крива,
ако спасим Антон ще съм щастлива!

Какво се случи после, дали да Ви разкажа?
Ще ми е мъчно доста, сърцето ми ще страда.
Тя беше страшна битка насред водовъртежа,
та те дори извадиха главата на младежа!
И той отново взе да диша и да гледа
и те със вяра виждаха щастливата победа.
Но стана нещо странно пред нашия бродяга,
с тояжката разбраха, момчето не помага.
Там близо до крака му огромен камък здраво,
бе закрепен за дъното, отпред и малко в ляво.
Момчето знаеше за него и трябваше да стъпи,
но се отпусна леко и камъка загърби.
Увиснал на тоягата отново се развика,
бродягата оттатък до изнемога стигна.
Минутка още мятане, тояжката едвам продума:
– Пусни ме, братко и приятелю, на твоя старец дадох дума!
Тогава той ми заповяда, преди да си замине,
когато ти си вече дядо за тебе да загина.
И старецът отворил пръсти, усети болката във глезена,
посегна, за да се прекръсти, зарони тежки, сълзи, мъжки.
Поплака, после се обърна, пое надолу по реката,
едва що вече беше мръкнало, заспиваше земята.

Но скоро, ненадейно, тихо, откъм потока и дерето,
дочу познати нему стихове от детството му клето.
Изплувала от дъното тоягата, отдавна, но далече от бродягата,
за тези сто години неведнъж, я беше квасил само дъжд.
Сега и двамата разбраха, че клона не потънал,
едва, едва се позасмяха, но тръгнаха посърнали.
От този ден насетне, заедно, реките обикаляли.
От този ден, при тази работа, ръцете не подавали.
А хора имало различни и всеки имал немощи,
но жалко е, далеч не всичките се борели отсреща.
Това бе новият живот на стареца с тоягата,
нали се сетихте, когото нарекохме бродягата
но скоро този жизнен път завършил ненадейно,
застигнала старика смърт и дружката му верна.
А вие знаете, приятели, дървото не загива,
от сто години чака някой, с когото да замине.

Ей, брат, събуди се,
започвай полека, с онова което помага!
И верен до гроб,
не подавай ръка, а тояга!

 

януари 2005г.


 

АПКИ  И  ЧАДЪРИ

Незнайно кой, със малко дни пред него,
с товара свой от патила безчет,
вървеше той пред много дни зад него,
един човек, незнайно кой – напред.
Наполовина жива, и на същата пътека,
една жена на прага на смъртта,
стоеше, но не бе живяла тя,
наполовина мъртва не от патила.
Във нейното сърце от младини
от бяс родено ручейче отрова,
сега порой във сетните й дни
душа и плът изгризало сурово.
Какво изплака тя със свойто слово
пред непознатия с товар от патила?
Какво получи в отговор отново,
това, което знаеше от съвестта!?
Тогава и на същата пътека,
неволно слушах този диалог.
Как искам да го чуе всеки,
за вечния живот да е залог!

Жената се сдобила с двама сина
преди години много от сега.
И каза: “Радостта не ме подмина”.
И чу: “ Тогава с Бога си била”.
Но мигом след като родила
и взела във ръце онез деца,
сълза в очите й се появила
и ручейчето в женската душа.
Какво ще правят те, злочестите
сега, в света на мъката?
Такива мисли в нея блеснаха
и после я подлъгаха.
Треперела за тях, че страдали
през многото години до сега
и винаги, когато падали
роптаела към тяхната съдба.
Но братята били със вяра
и ставали подир това,
а майка им отново цялата,
за раните им обвинявала света.
Така неблагодарна всеки миг,
да си представя аз това не смея,
така и ручейчето стих по стих,
в порой превърнало се е до нея.
А братята били способни…
Единият решил така,
когато слънцето е знойно,
да прави шапки за глава.
Когато пък небето почернее
и се разплаче и се развилнее,
продавал брат му в малка пряка
за дъжд чадъри вместо стряха.
От този труд живяли всичките
и техните жени и близките,
за този труд, но само майката
през цели нощи пък се вайкала.
Накрая стигнала до там,
да няма нито страх, ни срам
и обвинила на небето знаците
за положението на близнаците.

Тя знаела, че са способни,
но е видяла и това,
когато слънцето е знойно,
вървели само шапки за глава.
Тогава втория й син нещастен,
прибирал се във своя дом
и не продавал във онази пряка
за дъжд чадъри вместо стряха.
Когато пък небето посивеело
и се намусило и развилнеело,
тогава шапките преставали
да се ценят и ги забравяли,
и първият й син нещастникът,
не получавал от това
дори и мъничка файда.

Това е нерешимият проблем
в живота й до тук размътен,
а ручейчето ден след ден
до нея стана верен спътник.
Какво да прави тя не знае
със времето и синовете.
Да плаче или да се смее
или проклина пак небето?

Мъдрецът стар се понадигна,
за миг седеше на тревата.
Историята го подтикна
да отговори на жената.
– Ти забрави за тез деца!
– продума той със патилата.
– Беса е в твоята глава,
пороя е във теб самата.
За изход ще ти дам съвет.
Поглеждай към небето необятно,
и с благодарност във ответ
жадувай дъжд и знойно лято!
Когато видиш слънце да пече,
бъди щастлива от това,
тогаз едното ти синче
ще прави шапки за глава!
Когато пък небето потъмнее
и се разсърди и се развилнее,
ще носи брат му към оная пряка
за дъжд чадъри вместо стряха,
а  радостта във твоето сърце
да свети като ясното небе!

Жената плахо се усмихна,
погледна стареца и после,
отправи към небето поглед,
отпусна майчини си кости.
От нейното сърце невидимо
изтече ручейче отрова,
от бяс родено, изумително
остави майчина утроба.

Свидетел бях и ви предавам,
което чух на същата пътека.
Как искам да не го забравям,
това написах, да го помни всеки.

 

написано през август 2004г. и впоследствие неколкократно редактирано

 

One Response to Поеми

  1. Румен Ченков :

    Имате талант. Пишете и го развивайте.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>